Вървиш
нагоре и се изправяш пред внушителни скали и
зъбери. И там някъде в каменната прегръдка виждаш
нейното цвете. Има неща, които винаги се свързват
едно с друго. Такива са Пирин и еделвайсът.
Това необикновено цвете расте на надморска височина
около 2800 м, най-често в скалните пукнатини
и труднодостъпни върхове. Названието му идва
от немското "едел" благороден и "вапс"
бял. Научното название е leontopodium alpinum.
Има и още популярни имена - алпипска збезда,
лъвско краче, бяло цвете, планинка.
Еделвайсът се причисляба
към групата на глациалните реликти. Тоба са
растения, които са били разпространени през
ледниковият период и при последбалата промяна
на климата са се запазили представители само
по високите части на планините.
Еделвайсът расте на туфички
в Алпите, планините на Южна Европа, Сибир и
Хималаите. Развива се върху варовикови почви.
По връхната, разширена част на възходящото стъбло
се разполагат цветовете. Всички те са тръбести
и имат характерно устройство. Събрани, плътно
долепени едно до друго, образуват съцветие "кошничка".
Връхните листа, които ги обвиват отвън, са значително
по-дълги и са разположени във вид на розетка
така, че погледнати отдалеч наподобяват очертанията
на звезда. За да живее по високите зъбери на
планината, еделвайсът се е приспособил добре
към суровите условия на своя дом. Растението
изцяло е покрито с множество власинки, които
го правят да изглежда нежно и пухкаво. Сякаш
за да се запази от вечните снегове, този планински
красавец е покрил своето стъбло, листа и цветове
с бяло кожухче. Наличието на такъв голям брой
власинки представлява защитно средство, което
има голямо значение за растението: то намалява
транспирацията /изпарението на вода/ наполовина.
Наред с това 
власинките
предпазват растението от неблагоприятните климатични
условия, изразени най-често в големи температурни
колебания. Заслужава да се отбележи и факта,
че в еделвайса е измерена температура с 25 градуса
по-висока от тази на въздуха. Благодарение на
това цветето може да разтопи с "дъха си"
снежната покривка и да подаде глава над нея.
Има много легенди и предания
за еделвайса от всички места, където расте това
нежно цвете, но аз ще ви разкажа една пиринска
легенда...
"Цяло село бягало от
изпепелените си домове, от агарянския ятаган.
За да спасят святостта на своята земя, людете
предпочели изгнанието пред поганската вяра.
Водил ги беловлас стогодишен старец, прегърбен
и обронил глава. Като се измъкнали от сипището,
дълго около хиляда крачки, старецът сложил съсухрената
си десница на примижалите очи, огледал се и
повел хората през горския гъстак. Зверовете
се уплашили, птиците се разбягали. Смазани от
мъка и глад, хората дълго влачили костеливите
си ходила, без да питат накъде отиват. Като
се разредила гората, старецът се спрял под каменистото
свлачище, което било едничкият пролаз към върха
на планината. Спрели людете да си отдъхнат,
а отстрани скалите се зъбели голи, насечени,
страшни. Непристъпното място, отделено с урвите
от поробителя, отпуснало душите на изнемогналите
бежанци. Понабрали те малко сила, позабравили
страха, наклали огньове. Но летите тирани виждали
и чували и на разсвет се нахвърлили връз непокорната
рая. Тясната полянка се удавила в кръв. Горското
биле почервеняло и се попарило от скръб. Османлиите
размахвали като мълнии ятаганите и сечели без
милост. Пощадили само гладните деца и ги заградили
с хвойна като ярета. Тази стока им била нужна
за еничари. Засрамено слънцето побягнало и се
скрило по-рано. Небето почерняло. Слетели кръвожадни
орли от висините и се нахвърлили на окошарените
дечица. Зафучали с мощни криле, забивали нокти
в крехките телца и вдигнали във въздуха с писък...
Чак когато се съвзели жестоките разбойници,
видели по непристъпните голини белите меса на
децата. Орлите ги спасили от чуждата вяра с
цената на тяхната смърт. И настъпило чудо -
на мястото на всяко разкъсано телце поникнало
прекрасно бяло цвете с много лъчи като слънце.
А разбойниците се вкаменили..."
Те още стърчат, хей горе,
край нежните небесни стръкчета еделвайси.
