"... Далеч някъде, в посоката от където
идваше Струма, в чистия и лазурен фон
на небето като че изрязано и включено
в рамка между стръмните стени на
прохода, далеч на север, като
загадъчно и странно видение,
издигаше се самотна и висока
планина, покрита още със сняг, сякаш
цялата изваяна от чист и девствен
мрамор. Върху нея блестяха
брилянтните искри на слънцето,
обграждаше я отвсякъде нежната
синина на небето. Това беше Пирин.
Войниците, забравили умората, подпрени на
пушките си, гледаха учудени и възхитени.
Тия, които още пристигаха, отиваха при тях,
образуваха се големи групи, простираха се и
сочеха ръце. Лицата оставаха неподвижни,
очите гледаха мечтателно и унесено,
отсечено и кратко се чуваше: "Пирин!" И
всеки замълчаваше, защото това, което
пълнеше душата, беше много силно и
дълбоко, но като че за него нямаше думи..."

Йордан Йовков