Членувам в туристическо дружество "Момини двори", гр. Гоце Делчев, През последните два почивни дни -12 и 13 юли, бяхме на поход до хижа "Синаница". В материала, който Ви изпращам, отразявам впечатленията и преживяванията си от този поход. А то е подходящо за сп. "Орбел", можете да го поместите в него.
      В съботното утро любовта към планинската природа отново събра няколко поколения туристи. Този път тяхната цел беше покоряването на два от пиринските върхове - Муратов връх и Синаница. Микробусът ни оставя пред хижа "Вихрен". В сърцето сме на Северен Пирин. Тръгваме на Югозапад и дълго се движим под погледа на Голяма и Малка Тодорка. Когато и да се обърнем наляво, все имаме чувството, че те, застанали една до друга, мълчаливо ни изпращат и ни пожелават "На добър час!" В тази понякога ласкава и нежна, а друг път люта и неумолима планина. Пътят ни до Муратов връх не е продължителен. Неусетно се озоваваме пред него.Изглежда ни достъпен. Е, има сипеи, но те са от големи камъни. Внимателно ще стъпваме по тях и полека полека ще стигнем до върха. Речено-сторено. Запристъпваме бавно нагоре. Искаме да усетим бръснещия вятър на върха и оттам да погледнем наоколо. Упорити сме и успяваме. Гледката наистина си е заслужавала усилията. Върхът е заобиколен от езера - Георгийски, Влахински, Станополски. Малки и по-големи, с причудливи форми, това са те - очите на планината.Впрочем, и цветът им е различен - от бистро син до петролен. Но... нямаме повече време за съзерцание и със съжаление поемаме надолу. Недалеч от върха ни очаква нова, езерна среща. Този път сме очи в очи с малкото планинско бижу Муратово езеро. Водата му не ни се струва много студена, но все пак не се решаваме по продължително "да мерим" температурата и. Правим си снимки за спомен и отново на път. Посоката е връх Синаница. Тези, които за първи път идваме в алпийската част на Пирин, много се вълнуваме, защото сме чували, че покоряването на този връх не е лесна работа. И как ще е лесна?! Представете си средновековна крепост с много високи кули в готически стил. И стените на всичко отгоре от сипеи! В средата на тази каменна крепост - езеро. Че е красиво, красиво е! Зъберите се оглеждат във водната повърхност, вятърът я гали и раздипля и всичко - потънало в кристална тишина. Чувстваш хармонията на природата, но все не успяваш да й се отдадеш изцяло, защото сърцето ти се свива при мисълта за утрешното катерене по тези настръхнали планински чукари. Никак, ама никак не са приветливи! Ще намериш ли общ език с тях?! Не е ли по-добре да изчакаш групата в безопасното, но и безславно подножие?! Идва утрото и с всички поемаш към върха. Докато камъните са големи добре, но започват да стават все по-ситни и по-ситни. Не знаеш къде да стъпнеш. Едно погрешно движение и можеш да полетиш надолу. Съжаляваш, че си тръгнал, но е вече твърде късно. Да слизаш по тази урва е още по-страшно. Не ти остава нищо друго, освен да се концентрираш максимално в движенията, които правиш, и пак да запълзиш към заветната цел. Не гледаш нито надолу, за да не ти се завие свят, нито нагоре, за да не се обезсърчиш напълно. Изразът "ходене по мъките" е слаб за изпитанието, което преживяваш. И все пак е добре, щом се движиш. Но в един миг просто не виждаш надеждно местенце, където да стъпнеш. Спохожда те мисълта, че висиш между небето и земята. Чувстваш се безпомощен, нищожна играчка в каменната длан на природата. И точно в този момент на отчаяние към теб се протяга една топла, една човешка ръка! вдигаш поглед, срещаш ободряваща усмивка и поемаш нагоре. Ръката, която те подкрепя, за теб сега е всичко! Не, вече не си сам срещу бездушния камък! Край теб са приятели, добронамерени и сърдечни хора. Отпускаш се, усмихваш се дори и така върхът вече не е чак толкова далечен и студен. Изкачваш го и едва сега се оглеждаш наоколо. Ей там, в далечината, казват, че е Кресна, там пък - Сандански.
Някои туристи поставят камъчета върху пирамидата. Има смелчаци, които са тук за втори, та и за трети път. Истински туристи, дори алпинисти!
Започва спускането. И за него е малко да се каже, че е трудно. Но до теб са приятели. Помагат ти и физически и духовно. По-сигурни в себе си, те дори пеят и се шегуват. Така най-после "се приземяваме с леко кацане". Върхът-чудовище вече е зад нас. Слизаме на все по-малка и по-малка надморска височина, но това спускане е безопасно, дори приятно. Радваме се на пъстрите планински цветя - тинтява, метличина, омайниче, каменоломка. Очаровани сме от малко планинско водопадче. Все по Спанополска река стигаме до Попина лъка. Това е краят на пешеходният ни туризъм. Два дена в сърцето на Пирин. Два дена и един двубой. Студенината на природата е победена от топлотата на човешката отзивчивост!